Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

Номер 72,  18 декември 2010 г. , град  КОТЕЛ

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

РАЙОНЕН  СЪД  КОТЕЛ, граждански  състав, на осемнадесети ноември през две хиляди и десета година в публично съдебно заседание в следния състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЙОВКА  БЪЧВАРОВА

ЧЛЕНОВЕ : …………………………………

………………………………….

СЪДЕБНИ ЗАСЕДАТЕЛИ : …................………………..

……................……………..

секретар  С.П. ......................................……………………………...……………………………….

прокурор ……………………………………………………….................................……………...…………………

като разгледа докладваното от председателя ЙОВКА  БЪЧВАРОВА гражданско дело пореден № 203/2009 г. по описа на РС Котел, за да се произнесе, съобрази следното:

Ищци в производството са Х.А.П., А.Х.П., Х.Х.О. и Ф.Х.В., а ответници са А.Р.П. и Д.Х.П.. Ищците твърдят, че са собственици на ПИ № 87031.501.512, който закупили през 1957 г. от Х. Х. Б., който пък го бил закупил от .М. А. П. с писмен договор от 13.05.1951 г. с нотариална заверка на подписите на страните по сделката. По силата на този договор Х. Б.закупил едноетажна къща в м. „Долна махала” и незастроено място от 2 000.00 метра. Този имот Х. Б. прехвърлил по неформален начин на ищеца Х.А.П. през 1957 г. и оттогава ищецът бил установил върху него фактическата си власт. Незастроеното място от 2 000.00 метра включвало както цялата площ на ПИ №  87031.501.512, така и част от площта на съседния ПИ № 87031.501.515 с размер от 1 700.00 кв. м., находящи се в източната част на имота. Твърди се, че по време на национализацията спорната част от 1 700.00 кв.м. била отнета от държавата, без да е бил съставен някакъв нарочен акт, а единствено чрез фактически действия. Твърди се, че през 1991 г. ищецът Х.А.П. отново установил пълна фактическа власт върху спорната част от имота, като го оградил заедно с другия имот и го обработвал, което положение продължавало и към момента. Твърди се, че са налице условията на чл.79 от ЗС и тези 1 700.00 кв.м. са придобити от ищците на основание изтекла в тяхна полза десетгодишна придобивна давност, начиная 1991 г. Към момента на установяване на фактическата власт ищецът Х.А.П. е бил в брак с А. В. П., починала през 2002 г., и тъй като придобивната давност е текла в условията на СИО, след смъртта ù преживелият съпруг и трите ù деца са я наследили и към момента се легитимират като съсобственици на имоти при следните квоти : 5/8 ид. части за ищеца Х. А. П. и по 1/8 ид. част за останалите ищци. Считат, че са придобили собствеността върху посочената реално обособена част от имота, тъй като забраната на чл.59 от ЗТСУ (отм.) не се прилагала за имоти извън регулационните граници на населените места и били придобили тази реално обособена част при условията на чл.182б, ал.2 от ЗТСУ (отм.), тъй като отговаряла на изискванията за площ и лице, установени в чл.54, ал.3 от ППЗТСУ (отм.). Твърдят, че имотът бил включен в регулационните граници на селото през 2008 г.

Твърди се, че през 2008 г. ответникът А.Р.П. се снабдил с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка на целия ПИ № 87031.501.515, част от който е и спорната реално обособена част. Твърдят, че ответникът никога не бил осъществявал владение върху имота, тъй като живеел постоянно в Р Турция. Тъй като към момента на снабдяването на ответника с нотариален акт, той бил в брак, затова като ответник по делото е конституирана и съпругата му Д.Х.П..

Ищците молят съда да постанови решение, с което да бъде признато за установено по отношение на ответниците, че са собственици по давност и наследство на 1 700.00 кв.м., находящи се в източната част на ПИ № 87031.501.515 и като последица от уважаването на предявения иск по реда на чл.537, ал.2 от ГПК да бъде отменен издадения в полза на ответника нотариален акт в частта му до 1 700.00 кв.м. Претендират се направените по делото разноски.

В срока за отговор ответниците оспорват предявения иск, като твърдят, че до 1989 г. и след 1991 г. ответникът А. Р. П. лично бил обработвал целия имот, а когато отсъствал, бил заместван от сестра си. Твърдят, че ищците били установили владение върху имота едва през 2006 г., когато сестрата на ответника била изгонена от ищците и от тогава до подаване на исковата молба в тяхна полза не била изтекла десетгодишната придобивна давност. Моли предявения иск да бъде отхвърлен. Претендира се присъждане на направените по делото разноски.

            С доклада по делото съдът е дал правна квалификация на предявения иск и е приел, че е сезиран с установителен иск за собственост по чл.124 от ГПК.

            В съдебно заседание всички ищците се представляват от адв. П. Ш. от АК С. който поддържа предявения иск и молят съда да го уважи. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

            Ответниците се явяват лично и се представляват от адв. М.М. ***, която поддържа отговора и направените с него възражения и оспорвания и моли съда да отхвърли предявения иск. Претендират си направените по делото разноски.

            В срока по чл.149, ал.3 от ГПК страните не са депозирали писмени защити.

            Съдът, след като обсъди доводите на страните и прецени събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:

С договор от 13.05.1951 г. М. А.П.е продал на Х. Х. Б. следния недвижим имот : „една къща, находяща се в село Я. – долната махала едноетажна с три стаи, салон със застроено място 45 кв.м. и незастроено около 2 000 кв.м. при граници : В.М. М., К. М. Ч. А. А.П. и път”. Записано е в договора, че М. М.П. „продава и прехвърля правото на собственост и фактическото владение на имота” срещу продажна цена в размер на 46 000.00 лева, която продавачът е получил напълно и в брой от купувача. Подписите на договарящите са с нотариална заверка. Купувачът е баща на св. Х.Б. който посочи в показанията си, че имотът е закупен от жител на селото, който се е изселвал в Турция. Семейството на Б. се нанесло в имота, където живели до 1954 г., когато продали имота на ищеца Х.А.П. и на съпругата му А. В.П..

Няколко години по – късно, през 1957 г., в селото се създало ТКЗС и купеният от ищеца Х.П. бил завзет от стопанството, с което фактическата власт на ищеца върху имота била отнета. Всички свидетели бяха категорични, че в тази част на землището никога не са създавали кооперативни блокове, а земите били раздавани за лично ползване. Свидетелите Х. Б. В. К. и А.П. безпротиворечиво заявиха, че до 1990 г. на ищеца Х.П. за лично ползване бил даден съседния на процесния имот – УПИ ХХХVІІ-872, а свидетелят В.К. заяви, че мястото, образуващо УПИ ХХХVІІІ-515, било дадено на бащата на ответника – Р.А.П..

През 1990 г., когато беше ликвидирана кооперативната собственост и се започна реституиране на отнетите дотогава имоти, ищецът Х.П. изоставил даденото му за лично ползване съседно място и установил фактическа власт върху част от УПИ  ХХХVІІІ-515. През 1989 г. ответникът и съпругата му се изселили в Турция, където се установи да живеят постоянно. По делото не се установи с точност кога спорната реална част от УПИ ХХХVІІІ-515 е била оградена и дали след като ответникът е заминал за Турция, някой се е грижел за имота. В тази им част свидетелските показания бяха твърде противоречиви и взаимноизключващи се. Свидетелите, разпитани по инициатива на ищците, посочиха, че претендираната част от имота била оградена около 1990 г. от ищеца, докато свидетелите, разпитани по инициатива на ответниците, заявиха, че имотът изобщо не е бил ограждан. Съдът приема, че след 1990 г. ищецът е установил фактическа власт върху неустановена по площ реална част от източната страна на имота, а останалата част от имота на запад се е ползвала от сестрата на ответника, която го е обработвала и сеела там царевица. Това положение е продължило до 2006 г., когато ищецът е изгонил сестрата на ответника и е поставил ограда, с която отделил 1 700.00 кв.м. в източната част на имота. Според вещото лице, посетило и огледало имота на място, претендираната част от 1 700.00 лева е оградена от север, запад и юг с ограда, а от източната страна е съединена с имота на ищците – УПИ VІ-512. Съдът приема, че именно през 2006 г. имотът е ограден по начин, че да не е достъпен за външни лица, тъй като ако имотът е бил ограден още през 1990 г., както се твърди в исковата молба, сестрата на ответника не би могла да влезе вътре и да го обработва и да се налага ищецът да я гони оттам.

Оспореният нотариален акт е от 2008 г., с който ответникът А.П. е бил признал за собственик въз основа на изтекла в негова полза придобивна давност на целия имот. През 2008 г. ответникът декларира имота като собствен пред дирекция „Местни приходи” в Община Котел и започва да заплаща дължимите местни данъци.

По регулационния статут : Вещото лице И.Х. посочи, че по първия регулационен план на село Ябланово, одобрен през 1964 г., процесният имот не е заснет и е оставал извън регулационните граници на селото. За първи път ПИ № 87031.501.515 е бил заснет и отразен в плана на селото, без да е включен в регулационните граници, с попълването на плана през 1992 г. По разписната книга към този план имотът е записан като двор на А. Р. П. и АПК. Имотът е бил включен в регулационните граници на селото с одобряване на ПУП на селото и за него е отреден УПИ ХХХVІІІ-515 в кв.14 с площ на целия имот 2 678 кв.м. По действащата кадастрална карта, одобрена през 2007 г., имотът е с № 87031.501.515 и съвпада като площ и граници с УПИ ХХХVІІІ-515.

Горната фактическа обстановка съдът изгради, след като анализира в съвкупност всички събрани по делото писмени и гласни доказателства, към които приобщи и изготвената съдебно – техническа експертиза.  

 Въз основа на така приетото за установено от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи:

Разгледан по същество, предявеният иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Ищците в производството не успяха да докажат, че са станали собственици на посочения недвижим имот на посочените в исковата молба придобивни основания.

Няма спор по делото, че до 2008 г. ПИ № 87031.501.515 се е намирал извън регулационните граници на село Ябланово и е имал статут на земеделска земя. Фактът на заснемането на имота през 1992 г. не е променило статута на имота. Както се признава и от ищците в исковата молба, вместо да го заявят за възстановяване по предвидения в ЗСПЗЗ ред пред Поземлената комисия в град Котел или да предявят иск по чл.11, ал.2  от ЗСПЗЗ пред РС Котел, първият ищец и съпругата му установили фактическо владение върху неустановена реална част от имота и запознали да я обработват и стопанисват. Дори и да се приеме, че са владели спорната реална част, изтеклата в тяхна полза придобивна давност за времето до 21.11.1997 г. не се зачита по силата на чл.5, ал.2 от Закона за възстановяване на собствеността върху одържавени недвижими имоти (нова - ДВ, бр. 107 от 1997 г.). Според посочената разпоредба, имотите, подлежащи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, могат да бъдат придобивани по давност само занапред.

Посочените в исковата молба разпоредби чл.59 и чл.182б, ал.2 от вече отменения ЗТСУ са неотносими към спора, тъй като те касаят забрани за придобиване на реално определени части от дворищнорегулационни парцели, какъвто процесният имот не е, поради което съдът намира за безпредметно да ги коментира. До 2008 г. имотът не е бил нито в регулационните, нито в строителни граници на селото. В случая по – скоро разсъждението е дали могат да се придобиват по давност части от земеделски имоти по – малки от посочените в чл.72 от ЗН. Решение № 107 от 29.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 434/2009 г., II г. о,. е постановено по реда на чл.280, ал.1, т.2 от ГПК и в него е прието, че разпоредбата на чл.7, ал.1 от ЗСПЗЗ е неприложима в спор относно принадлежността на правото на собственост върху земеделски имот, тъй като същата касае разпореждане, делба и оземляване със земеделски имоти, при които способи имотите не могат да се раздробяват на части с размери, по-малки от размерите, определени в чл.72 от ЗН. В посоченото решение е разрешаван спор за принадлежността на правото на собственост върху земеделски имот, като ищецът е поддържал, че е негов собственик на основание давностно владение в периода от 1991 г., когато го е купил от друго лице и го владее необезпокоявано, явно и спокойно като свой имот – казус, почти идентичен с настоящия. ВКС е върнал делото на въззивната инстанция с указание, че дължи произнасяне по наведените от страните доводи по принадлежността на спорното право въз основа на събраните доказателства и постановяване на решение по съществото на спора.

Различното между двата казуса се състои в урегулирането на имота с подробния устройствен план, одобрен с решение на общинския съвет от  31.07.2008 г., с който имотът е включен в границите на населеното място и от този момент вече е приложима разпоредбата на чл.200, ал.1 от ЗУТ, съгласно която реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност само ако са спазени изискванията за минималните размери по чл. 19. В съдебно заседание пълномощникът на ищците запита вещото лице дали биха били спазени изискванията на чл.19, ако тези 1 700.00 кв.м. се присъединят към съседния имот, собственост на ищците. Вещото лице потвърди, че и в момента УПИ VІ-512 е самостоятелен имот, така че ако към него се присъединят процесните 1 700.00 кв.м., имотът би увеличил площта си и пак би отговарял на изискванията на чл.19 от ЗУТ. Изискванията на чл.19 от ЗУТ за площ и лице не се прилагат в случаите на чл.200, ал.2 от ЗУТ, когато частта от поземления имот се присъединява към съседен имот при условията на чл. 17, а оставащата част отговаря на изискванията на чл. 19 или се присъединява към съседен имот. В чл.17 от ЗУТ са уредени три вида сделки, с които : 1) налични неурегулирани поземлени имоти се урегулират с цел образуване на повече на брой самостоятелни урегулирани поземлени имоти; 2) поземлени имоти, чиито размери не отговарят на изискванията на чл. 19 от ЗУТ, се урегулират с цел упълномеряването им с части от съседни имоти; 3) съседни неурегулирани поземлени имоти се урегулират за създаване на съсобствени урегулирани поземлени имоти.

Разпоредбите на ЗУТ, за разлика от отменения ЗТСУ, влагат в понятието “урегулиране” единствено градоустройствен смисъл. Налагащите се като предпоставка за това урегулиране промени в собствеността на поземлените имоти се допускат само чрез сключването на гражданскоправни сделки, а не по силата на административния акт за одобряването на подробния устройствен план. Следователно би могло да се сключи сделка между собствениците на двата имота, с която да бъде прехвърлена реална определена част, която не отговаря на изискванията на чл.19 от ЗУТ, което означава, че изключението по чл.200, ал.2 от ГПК е допуснато само за случаите, когато се придобиват реално определени части от имоти, които не отговарят на чл.19 от ЗУТ, но само когато се придобиват при условията на чл.17.

Няма спор по делото, че претендираните от ищците 1 700 кв.м. нямат излаз към улица, поради което дори и да отговарят на изискванията на чл.19 от ЗУТ (респ. на чл.54 от ППЗТСУ (отм.) за площ и лице, от тях не може да се образува имот, който да се урегулира, тъй като легалното определение, дадено в § 5, т.11 от ДР на ЗУТ за урегулиран поземлен имот, гласи следното : „поземлен имот, за който с подробен устройствен план са определени граници, достъп от улица, път или алея, конкретно предназначение и режим на устройство”.

По изложените съображения съдът следва да отхвърли предявения иск, тъй като ищците не успяха да докажат, че са собственици на претендираната от тях реална част от поземлен имот.

Предвид изхода на процеса и на основание чл.78, ал.3 от ГПК съдът следва да осъди ищците да заплатят на ответника А.Р.П. сумата 480.00 лева, представляваща платен от него адвокатски хонорар и възнаграждение на вещото лице, като сумата се разпределя между ищците, съобразно квотите им правото на собственост, както следва : 300.00 лева от ищеца Х.П. и по 60.00 лева от всеки от другите ищци.                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                 

Водим от гореизложеното, съдът

 

Р   Е   Ш   И :

 

            ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл.124 от ГПК, предявен от Х.А. П., ЕГН **********,***, А. Х.П., ЕГН **********,***, Х.Х.О., ЕГН **********,***, и Ф.Х.В., ЕГН **********,***, с искане да се признае за установено по отношение на ответниците А.Р.П., ЕГН **********,***, съдебен адрес град С. ул. „Х.Д.” бл--, ет.**, ап.-**, адв. М.М., и Д.Х.П., ЕГН **********,***, че са собственици (първия ищец на 5/8 ид. части, а останалите ищци на по 1/8 ид. части) на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност и наследство на 1 700.00 кв.м., находящи се в източната част на поземлен имот № 87031.501.515, подвигнати в оранжен контур на скица № 2494, издадена на 14.05.2010 г. от СГКК Сливен, допълнена от вещото лице И.Х., с площ на целия имот 2 678.00 кв.м. и при граници на целия имот : ПИ №№ 87031.501.2104; 87031.501.872; 87031.501.512; 87031.501.513; 87031.501.514; 87031.501.531; 87031.501.2212 и 87031.501.2211 , като НЕОСНОВАТЕЛЕН.

            ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 от ГПК Х.А. П., ЕГН **********,***, ДА ЗАПЛАТИ на А.Р.П., ЕГН **********,***, съдебен адрес град С., ул. „Х.Д.” бл.-** ет.****, ап.**, адв. М.М., сумата 300.00 (триста) лева, представляващи направени от него разноски.

            ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 от ГПК А.Х.П., ЕГН **********,***, Х.Х.О., ЕГН **********,***, и Ф.Х.В., ЕГН **********,***, всеки от тях ДА ЗАПЛАТИ на А.Р.П., ЕГН **********,***, съдебен адрес град С., ул. „Х. Д.” бл.--***, ет.**, ап.**, адв. М.М., по 60.00 (шестдесет) лева, представляващи направени от него разноски.

            РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред ОС Сливен с въззивна жалба в двуседмичен срок от съобщаването му  на страните, че е изготвено.

                                                                      

П Р Е Д С Е Д А Т Е  Л :